ЗА МОЯТА БАБА И НЕЙНИЯ БАБÁ
Думата „Баба“ има различни значения в нашия
квартал. Аз наричам така майката на моя баща, която живее с нас. А моята съседка
Ясмин, която е туркиня, казва така на своя татко.
Моята баба е страхотна жена. Никога не е ходила на
училище, но е страшно умна. Знае може би над 100 поговорки и винаги ги използва
на място. Не обича парите – казва, че те провалят разбирателството между
хората. За нея най-голямото богатство сме ние – внуците и децата й. Имала е не
лек живот, но винаги се е справяла с трудностите с доброта и достойнство. Все
ще намери добра дума за всекиго, дори и да я е наранил. Учи и нас да отвръщаме на
лошото с добро. Вярва, че Господ е този, който съди и наказва.
Ясмин също твърди, че нейният бабá е
най-добрия човек, когото познава. Той има фирма за банички и изкарва много
пари.
Замислих се за това
защо моята баба никога не е ходила на училище, никога не е ходила на работа,
все за нас се е грижила. И какво повече може бабáта на Ясмин, че е станал
бизнесмен?!
Когато попитах
баба за това, тя се натъжи и каза, че момичетата имат задължението да се грижат
за къщата и за децата. Фирмите били мъжка работа. Досетих се, че явно нейните
родители не са я пускали на училище. За съжаление, много жени в нашия квартал
са така – не могат да четат, да пишат.
Благодарих на
съдбата, че моят татко много държи на училището. Всяка вечер ми проверява
домашните и ми помага, ако се затруднявам с някоя задача. Учи – ми казва, за да
имаш пари! А баба все го мъмри – не, за да има пари, а за да го уважават!
Ясмин твърди, че
нейният бабá е учил до 8 клас, но знае много повече неща от политиците. И вкъщи
говорели, че дипломата не е толкова важна.
Не знам дали тя
ще запише в гимназия след 8 клас. Но съм сигурен, че независимо дали един човек
е „баба“ или „бабá“, то той трябва да учи, да работи, да се радва наравно с
другите.
Асен Иванов, 13 г., гр. Ямбол
ЗА ЖЕНСКИТЕ ПРОФЕСИИ
До миналата
година исках да стана фризьорка. Не, защото толкова много обичам да правя
прически, а защото всички мои съученички искат да бъдат такива.
В класа ни
дойдоха едни какички от Читалище „Умение“, които ни обясниха, че можем да
станем учителки, адвокатки, лекарки…стига да учим. После с тях отидохме в съда,
където наблюдавахме театър на съдебно дело – осъдиха единия от батковците,
който играеше баща, че не плаща издръжка на детето си. Слушах много внимателно
как съдията му се скара, че лъже в съдебната зала. Но същевременно си и мислех
за това какво могат да работят жените.
Съдията,
прокурорката, адвокатките, дори тази, която записваше всичко на компютъра – все
жени! Мъжете бяха само двама – един чичко от читалището, който записваше
театъра с видеокамера и нашият господин.
Когато ни дадоха
думата за въпроси, не се стърпях и попитах как мога да стана съдия. Обясниха
ми, че трябва да завърша висше образование и да уча много. Аз по принцип съм
добра в училище, но вече имам цел да стана още по-добра. И мама, и татко са
съгласни, че трябва да уча повече и повече.
Зюмбюла Ангелова, 14 г., гр. Ямбол
ЗАЩО ПУСНАХ ПЕРАЛНЯТА?
Бях вдъхновен от
един филм, който гледахме в Училище „Равноправие“. Разказва се за един баща,
който вижда колко много неща трябва да свърши вкъщи дъщеря му, след като се
прибере от работа, а в същото време нейният мъж седи пред телевизора и си
почива.
Усетих се, че у
нас също е така. Мама става сутрин рано, изпраща ни на училище и отива на
работа. Когато се прибере, започва да готви, да чисти, да пере. А ние с татко
си седим пред телевизора или излизаме на разходка.
В деня, в който
гледах този филм, реших да направя нещо различно. Прибрах се, събрах мръсните
дрехи от коша и пуснах пералнята. След това си оправих стаята.
Когато мама се
прибра, много се разсърди. Помисли, че съм направил някаква беля и крия от нея.
Татко също започна да ми се кара, че трябва да не лъжа и да им казвам всичко.
Разказах им за филма, който бяхме гледали в училище. Казах и че искам мама да
има повече време за нас и заради това всички вкъщи трябва да помагаме.
Мама се разплака
и ме прегърна, а после ми благодари за помощта. Обещах винаги да си оправям сам
стаята, а тя да намира време да говори с мен.
Явор Ахмедов, 12 г.
